Прочетен: 1971 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 16.12.2008 11:59
Едно момиче стои до прозореца и очите й следват лунната пътека - пътеката, която следват отпратените й спомени. И там, зад затворената врата и изгасените светлини на деня, тялото й докосва завивките на леглото, в надпревара със себе си, със спомените, с думите и с образите.
Твърде горда за да дръпне завивката над главата си, тя остава в тихо очакване на съня. Погледът й среща тавана и тя се опитва да не мисли, опитва се да забрави представата си за връзките между точките, които отново и отново се опитва да събере в безкрайна плетеница. Но чувството е изчезнало.
Водата не можа да удави спомените й, а в пепелта не изгоря болката й. Да диша с вятъра, да съживи студения безчувствен метал, да се слее с пепелта или да се издигне с дима от бушуващия пожар... какво друго й остана?
И след рая от безкрайна болка, понесена от песента на ангелски криле; и след този свят - в тихата самота на леглото; и в усещането за нея, останало в сърцето ми сега и завинаги, надявам се тя да дочака своя сън.