[Inspired by Pixar]

Солено. Помнеше ясно соленият вкус в устата си. Облиза устни полусъзнателно. Бяха пресъхнали и напукани. Спомените не се завърнаха, паметта не посочи услужливо към някоя близка вратичка.

Насочи съзнанието си към факта. “Мисля, следователно още имам с какво”. Опита да се размърда. Не изпита усещане за крайници. Сети се за онзи нещастник, когото спасили след самолетната катастрофа. Тялото му вече за нищо не ставало, но отървали по-голямата част от главата му и мозъка му. ‘Доста гадничък начин на съществуване - съзнание и никакво тяло’ помисли си той и мигом изпадна в ужас. Може би и неговото съществуване щеше да бъде такова?

Мисълта го накара да помръдне, този път осезаемо. Усещанията най-сетне се бяха завърнали, тялото напомняше за себе си, пришпорено от адреналиновата инжекция на страха. Отвори очи….

… аааах! Непоносимо ярка светлина навреме накара клепачите му да се затворят отново. Усети болка в областта над стомаха и се опита да протегне ръка. Беше подгизнало, мокро. ‘Кръв’ сети се той и свърза тази мисъл със соленият вкус в устата си. После тялото му се сгърчи инстинктивно, а гърлото му изхърка с ужасяващ звук. Спомените най-сетне се бяха завърнали. Отново изгуби съзнание от страх, болка и ужас.

Дойде на себе си след неизвестно много време. Този път се осъзна по-бързо и се извъртя настрани, за да повърне. Задушаваше се и отчаяно се опитваше да поеме въздух - поне малка глътка. Желанието за живот някак се беше завърнало в него - или може би никога не беше го напускало. Как иначе би издържал на подобно нещо? Защото сега споменът беше още по-ясен и мисълта се отпечата в съзнанието му с особена яснота. Бяха го застреляли.

Чу изстрела и свистенето на куршума, изминал стоте плюс метра до него за някакви си части от секундата. Преди да каже каквото и да е, преди да изпита каквото и да е - вече падаше назад, а страшната, ужасна болка го пронизваше, изпълваше цялото му тяло. Падна назад, удари се в нещо и погледа му бавно угасна.

А сега беше жив. Отвори очи и видя, че беше повръщал собствената си кръв. Другата му ръка още стискаше автомата, сякаш се канеше да продължи да стреля. Още спомени - върнати отчасти от установеното присъствие на автомата и познатата му метална тежест, отчасти при вида на зеленикавата камуфлажна униформа. Военна униформа. Само тук и сега - покрита с кървави петна. И с голяма дупка в областта на гърдите. Неговата кръв. Дупката от.. попадението.

“Защо съм жив, по дяволите?” Неизречен въпрос, отправен не към някого конкретно,  дори не към самия себе си, а по-скоро отправен просто така - първият най-логичен въпрос, който човек задава, след като по всички правила на изкуството би трябвало да е мъртъв.

След малко, когато очите му започнаха да привикват и светлината вече не го заслепяваше чак толкова немилостиво., събра сили да се надигне и го направи - олюлявайки се. Едва се задържа на крака - този път не заради друго, а заради това, което (чак сега) започваше да осъзнава.

Гледката беше... странна. Докъдето му стигаха очите се виждаше все същото - безкрайна бяла пустош, осветена от въпросната силна светлина, чиито произход обаче беше необясним. Нямаше хоризонт. Нямаше очевиден светлоизточник.

Огледа се във всички посоки. Беше започнал да губи надежда че ще види нещо друго освен бяла безкрайност, но накрая видя черната точка в далечината - петънце, разбиващо симетрията и даващо надежда. Цел. Нещо за което да се хванеш и нещо към което да се насочиш. И той щеше да го направи.

В главата му се редуваха различните възможни варианти за станалото и даващи възможно обяснение на ситуацията, в която беше попаднал. Никой от тях не включваше оцеляване след загуба на толкова много кръв от вероятно и без това смъртоносна рана в  областта на гърдите. "Рана" беше пресилено обаче. От около половин минута беше спрял да изиптва болка. Постави ръката си предпазливо и напипа.. кожа. Рана нямаше. Раната трябва да беше изчезнала.

Събра сили и се разсмя. Прозвуча глухо и неискрено. Ирония, а. Значи приказките на всички онези религиозни идиоти все пак се бяха оказали верни. Имаше живот след смъртта. Какъвто и да беше той, беше по-добре от това да не съществуваш, нали така? Особено щом премахнаха болката му.

Обнадежди се малко. Перспективите внезапно не бяха чак толкова лоши. Сега само трябва да се измъкне оттук - цялото това обграждащо го "наоколо" го караше да се чувства странно. Отново потърси черната точка с поглед и пръстъпи към нея. И продължи да пристъпва. Отначало имаше проблеми с вървенето (остатъчен ефект от нараняването), но скоро си върна обичайната тренирана крачка. Измина разстоянието за ... впрочем не знаеше колко точно. Стори му се обаче че не е минало особено много време.

Вече можеше и да види крайната си цел. Честно казано беше очаквал всичко, но не и това, което пейзажът му поднесе. Сред белотата на безкрая на (очевидно?) отвъдния свят, се чернееше... телевизор. А срещу него беше поставено малко столче. Изглежда всичко беше организирано като за малка кино-вечер, само и специално за него.

Ъ?! Телевизия?

Приближи предпазливо. И защото навиците на един професионален войник никога не отмират напълно - с дулото на автомата натисна единствения голям бутон, намиращ се точно под екрана.

“Поздравления” изрече телевизорът. “Вие умряхте. Добре дошли в Рая! Моля разположете се удобно и се наслаждавайте на вечния си покой, докато размишлявате върху чудесата и красотата на Вселената. Не бързайте - разполагате с цялото време на Безкрая”.

Не чу останалото. Причерня му. На екрана се сменяха красиви природни пейзажи.  Шибана рекламна телевизия! След около две минути гледките престанаха и гласът започна отново. "Поздравления. Вие умряхте. Добре дошли в Рая!"

Стана толкова рязко, че събори стола. Затича се без да се обръща, стиснал автомата в ръка, тичаше в отчаян стремеж да избяга, с отчаяна надежда, че в някоя друга посока ще има нещо друго, нещо различно, НЕЩО, каквото и да е. Нещо различно от рекламните клипове. И от усещането за отчаяна безнадеждност.

Тича дълго. Бялата пустош не предлагаше ориентир за посока, затова се задоволи да тича далеч от черната точка, която лостепенно се стопи в далечината. Продължи да крачи напред дори и след като тя отдавна беше изчезнала. Щом нямаше да се връща там, то все до някъде трябваше да стигне.

В крайна сметка далечината все пак му представи черна точка, към която да се приближи - и той го направи, въпреки че с всяка крачка гледката му се струваше все по-позната. И когато стигна достатъчно близо, за да види преобърнатия стол и да чуе повтарящото се "Поздравления, вие умряхте", нещо в него се пречупи.

Действа изцяло рефлексивно. Вдигна автомата, опря дулото до слепоочието и се простреля в главата. “Ебал съм ви вечността!” помисли си отчаяно миг преди да натисне спусъка.

***

Солено. Солен вкус в устата. Облиза устни - пресъхнали и напукани. Спомените бяха тук този път - твърде ясни и отчетливи. Насочи съзнанието си към факта. “Мисля, следователно още имам с какво”. Но имаше ли с какво? Нали затова се беше прострелял в главата? Така нямаше да могат да го върнат по никакъв начин... или този трик тук не минаваше?

Потръпна, когато видя телевизора. И столчето до него. Не бяха същите - имаше леки и не съвсем доловими за неговото състояние разлики, но ги имаше.  Това което последва обаче беше очаквано.

"Поздравления. Вие умряхте. Добре дошли в Чистилището. Вие сте тук защото вероятно сте сторили зло дело или сте сбъркали в преценката си за...”

И този път не се поколеба. Задържа спусъка, а дулото беше напъхал в устата си. Главата му се превърна в кървава каша, а изстрелите продължиха - предсмъртният му рефлекс беше го накарал да стиска с пръсти - раздробиха черепа му на малки парченца и разпиляха мозъка му навсякъде.

***

Солено…….. Не, не, не по дяволите! Не!!! Не можеше да е истина! Нямаше как, невъзможно беше!

Надигна се. Главата му си беше цяла и възстановена, точно както и предния път.

Друг телевизор, по-малък. Същото трикрако столче. Ръката му сама си намеря пътя към бутона за включване.

“Поздравления. Вие умряхте. Добре дошли в Ада…”

Бързо и отсечено движение. Непоколебимо. Простреля телевизора  и екрана му се пръсна на хиляди димящи парченца. Гласът замлъкна.

Постоя няколко мига и взе решение. Щеше да продължава да опитва. Нямаше да се предаде. Не знаеше какво иска, какво очаква, какво ще се случи, какъв е смисъла, но безкрайността го плашеше с белотата си, с безнадеждността си, с всичкото това ПРОСТРАНСТВО. Не знаеше какво трябва да направи, но щеше да се махне, трябваше да се махне. Усети как губи разсъдъка си. Лапна дулото. Ако това е цената...


[щрак]

.. той щеше да им покаже на тях..

[щрак]

.. на тях ...

[щрак]

.. и на всичките им...

[щрак]

...глупости...

[щрак]

…

[щрак]

?!

[щрак]

Пълнителят беше свършил.

Известно време стоя безмълвен. Изпразнен от мисли, усещания, съдържание, водовъртеж от всепоглъщащ безкрай - океан, давещ мислите му, самоличността му, спомените му. После, незнайно защо, една фраза се завъртя в изтерзаното му съзнание. Фраза, която някой и някога беше написал и която той някога и някъде беше прочел и запомнил.

“Надежда всяка тука оставете”.

“ДА ЕБАААААААААААААААААААААААААААААААААААА!!!!” изкрещя отчаяно, крещя, крещя, крещя и крещя, крещя докато му стигаха силите, крещя докато му стигаше въздуха, крещя, крещя, крещя докато не прегракна и докато гласът му се се задави в гърлото. После заплака.

Тишината не му отговори.

my favourite :)