*
*
*
Това е писано много отдавна (като бяхме млади) и наистина представлява колективно творчество, не-особено-редактирано и не-особено-съгласувано, a.k.a. не сме се наговаряли какво да пишем вътре, честна пионерска. Идеята започна с това да бъде нещо като пародия на нас четиримата (четирима приятели), но само двама от нас се включиха активно с писането. За сметка на това други хора, които познавахме и което по-важно - които ни познаваха - по това време, се включиха. В крайна сметка се получи нещо чат-пат интересно и приблизително смешно. Публикувам го в блога си, за да може да се запази, пък и на някой може да му хареса, знае ли човек.

В настоящото произведение, всяка прилика и разлика с действителни лица и събития е случайна и (не)вероятно неволна.

И така, без да ви карам да чакате повече, представям ви:


Сага за четиримата м( у)искетари (и доста повече празни бутилки)


[Вместо предистория: това е сага (повест), в написването на която са взели участие няколко души. Основно трима, с допълнителни включвания от страна на още трима. Всяка прилика и разлика със съществуващи герои от други ролеви приключения, играни по света на "Ендивал" са случайни и неволни.

Copyright: TSD-Incorporated (Tinuviel, Shamancho, Dreamfall), с подразделение DKA-International (Dragony, Kroodid, Avisian).

All rights reserved. Some of the lefts were reserved also.]



И стана така, че по времето на царуването на Император Беб-Ишок, в земите на Империята отново се събраха четирима герои. Както във всяка история, те и представа си нямаха, че са предопределени да извършат велики дела, нито пък изобщо имаха някакво намерение да го правят.  Но, както горчивият опит учи, Боговете и Съдбата нямат навика да питат … поне не и втори път.

В момента, в който ги заварва нашият разказ, четиримата правеха отчаяни опити да се напият. Не би било правилно да се каже че пият от мъка, защото веселите им гласове огласяха околността около кръчмата и дразнеха мирните граждани, които се опитваха да заспят от около час, за съжаление безуспешно. Не би било правилно да се каже и че пият от радост, защото никой, който има за какво да живее и иска да посрещне утрешният ден здрав и читав, не би пил така.

Всъщност, каза си странника, облечен в черна роба, докато ги държеше внимателно под око, най-правилно за тия четиримата е да се каже, че пият от сутринта.

‘Кръчмарю …’ извика един от тях. Беше висок и русоляв, типичен светъл елф от Северните Провинции.

‘Кръчмарю …’ вика се повтори и кръчмаря, който от известно време насам изпитваше затруднения със запасите си от алкохол, се появи до масата.

‘Още от … онова … оня елексир дето … н’ли се сещаш … ?’ изпелтечи русолявия.
‘Да … от он’ва дет’ кат’ го вкусиш и повече н’ щеш да опит’ш н’що друго със СЕДМИЦИ’ успя да каже нещо и седналият срещу него тип. Той също беше елф, но тъмен, и си личеше, че е пил с усърдие и съсредоточение, каквото само някой, свикнал да живее под земята и без абсолютно никакъв алкохол подръка, може да има. Неговата дълга коса беше тъмна и вързана на опашка. Тежък чук беше подпрян отстрани на масата, а на пейката до себе си беше поставена зелена на цвят торба. Кръчмарят се покашля нервно.

‘Ъъъ … господа … може ли да ви обърна внимание върху нещо?’

Третият клиент вдигна поглед от чашата си и го изгледа. ‘Здрасти, добри ми човече’ изрече той гръмогласно. ‘По какъв начин можем да ти помогнем?’

Той беше върколак - доста едър - и това някакси се забелязваше дори и както се беше прегърбил над масата. Опърлените му вежди и брада издаваха заниманието му по убедителен начин. Ако в тази история имаше служебни баджове, на неговия щеше да е написано "Алхимикът’. Не, не онзи на Коелю. Но да не се отплесваме.

‘Ъъъъ … ами смея да кажа, че вече направихте сметка за триста и петдесет кристала и … ако може да ми платите сега, а после да … ъъъ … ако искате още нещо …’

Светлият елф разсеяно посочи към другия край на масата и каза весело: ‘Той плаща!’

Пред посочената личност почти нямаше чаши, но състоянието му изглежда беше по-лошо и от това на останалите трима. Той дори не реагира на забележката.

Кръчмарят насочи вниманието си към него. ‘Уважаеми …’ Никаква реакция. ‘Уважаеми …’ Отново никаква реакция. ‘УВАЖАЕМИ!!!’. ‘А? Ъ? Кой? Къде? Какво? Защо?’. ‘Ъъъ … вие нали сте с тези господа?’. ‘Какви господа?’ здрачникът (защото това беше именно здрачник) беше искрено учуден. ‘Ами ето тях …’ каза леко изнервен кръчмаря и посочи с леко неуверен жест останалите трима. Леко неуверен, защото в момента, в който го правеше, се замисли за речниковото значение на ‘господа’.

Интересно, дали тия четиримата се побираха в състава на някое от значенията? Все пак докато си плащаха, можеха да бъдат каквито си искат. На здрачника изглежда му минаваха същите мисли през главата, доколкото беше възможно, доколкото имаше глава и доколкото знаеше къде точно да я открие. Кръчмарят го огледа по-внимателно. Беше необичайно висок за здрачник, а освен това носеше наметало. Някъде сред предците му трябва да беше имало човек, вземайки впредвид ръстта му. "Вероятно няма да е много трудно", реши кръчмаря.

‘Та колко казахте че ви дължим?’ нехайно запита здрачника, докато вадеше от джоба си претъпкана кесия. ‘Петстотин кристала’ каза кръчмаря, без да му мигне окото. Изведнъж здрачника протегна напред ръка и скритите до този момент в ръкавите му сахи щракнаха. Бяха впечатляващо бляскави. “Прекрасни, красиви ... отлични остриета” успя да си помисли  кръчмарят, въпреки нарастващият в него страх. ‘Колко?’ попита здрачника със спокоен глас. Кръчмарят се огледа. Другите трима бяха престанали с идиотските подхвърляния и се вторачваха в него с много особено изражение на лицата. Тъмнокосият елф се пресягаше за чука си.

‘Ъъъ … ами … извинете .. грешка … като на редовни клиенти … ъъъ … ще ви направя …. Ъъъ … отсъпка … ъъъ … бихте ли свалили тази сабя от гърлото ми? Моля?’ добави след малко размисъл.

Светлият елф отпусна острието и мина пред кръчмаря. Човекът с наметалото в ъгъла мислено си отбеляза светкавичната реакция и изваждането на умело прикриваното до този момент острие. ‘Значи колко?’ подхвърли здрачника отново и с едно леко дръпване на ръка сахите отново се прибираха в ръкавите му.

‘Дваде … ъъъ … сто кри …’ започна кръчмаря. После видя погледите, вторачени в него. Те не предвещаваха нищо добро. Не и за него. Не и в този момент, и в тази Вселена. ‘Но тъй като тази вечер имаме промоция’ продължи той, явно решил все пак да доживее до другата сутрин ‘за Вас е безплатно …’ Мислено се проклинаше наум докато го казваше.

‘Супер’ зарадва се здрачника. ‘А сега налей още по едно от оня еликсир … зеления, дето го смесваш с сок от грозде ... Мисля, че трябва да наваксам малко …’

Няколко часа по-късно компанията се беше изнесла в посока някоя все още отворена страноприемница. Вървяха прегърнати и пееха пиянски песни.

‘И тогава аз се обърнах и го прострелях с арбалета без даже да го виждам че е там … а оня ми вика “Погледна ми! Погледна ми!!!” … после пукна де …’ добави едната от всичките фигури неуверено.

‘На тебе всички ти знаем шаното [ако в този свят имаше Варна, лафът щеше да е варненски; тъй като в този свят няма град с такова име - ще приемем че е чуждоземен и точка по въпроса]’ каза тъмният елф. ‘Ех, да ми дадат пак оня стария стреломет … беше много нeточен … сума ти хора съм свалял с него …’

‘Ха, а аз преди с лъка какво правех … ‘ припомни си и върколака. ‘Много точно нещо т’ва – лъка. Особено без заглушител Жалко само че го забравих как беше … Е, сега се специализирах в брадвата … тя поне сваля от един път …’

‘Не ми говорете, че още ме е яд.’ добави светлият елф. ‘Нямаше друг като мен с метателните ножове … а сега не мога и камбанария да уцеля от повече от пет крачки’.

‘Абе’ каза тъмният елф. ‘Едно време добри бяхме …’

‘Мда …’ каза тъжно здрачникът. ‘Едно време …В училището ...’

Всички помълчаха за момент, припомняйки си добрите стари времена, школата за наемници, и изживените приключения.

"Нямаше други като нас" каза гордо тъмният елф.

Човекът зад тях също беше съгласен до известна степен. Наистина нямаше други които точно в този момент да се влачат като тия четиримата! Очакваше всеки момент да спрат някъде, дори се изкушаваше да отиде и да ги нарита в посока най-близката страноприемница, която и без това подминаваха за четвърти или пети пореден път. Някой подхвърли нещо за чешма, пресъхнал кладенец и зърно, гниещо в хамбар, което той не успя да чуе добре. Четиримата избухнаха в бурен смях и кикотейки се и превивайки се, държейки се един за друг, най-накрая улучиха вратата на долнопробната квартална страноприемница.

Човекът с черното наметало си записа адреса и името, огледа набързо околността, после взе някакво решение и изчезна в мрака.

На другата сутрин здрачникът се събуди с ужасен махмурлук. Всичко го болеше и му се прищя хич да не беше пил. После се сети, че той пи най-малко от всички и по лицето му плъзна крива усмивка. Наметна се и тръгна към банята.
Банята беше обща за етажа и му се наложи да чака няколко минути, докато се освободи. Накрая влезе, извади от единият джоб на наметалото си малко огледалце, гребна вода с две шепи и наплиска лицето си. После извади и флаконче с непознато съдържание и пръсна малко от него в шепата си, като за проба..

Когато се върна в стаята, беше напълно освежен и готов за действие. Разбута другите, дръпна завесите и отвори широко прозореца. После внимателно се наведе над перваза и погледна надолу. По улицата не се виждаше никой. Постоя още минутка, после внезапно прескочи перваза и скочи меко и безшумно на земята. Погледна към вторият етаж откъдето току-що беше слязъл и се запъти нехайно надолу по улицата.
Човекът с тъмното наметало си седеше удобно облегнат на стената на една сграда срещу страноприемницата и много съсредоточено се преструваше на разсеян. В същото време държеше входа под зорко наблюдение. Тъкмо му се стори, че забелязва някакво по-сериозно раздвижване, и някой каза в самото му ухо: ‘Хубава сутрин, нали?’

Обърна се и изтръпна. Здрачникът от снощи седеше срещу него и се усмихваше. Постара се обаче да запази хладнокръвие и успя да отвърна едно, поне той така си мислеше, почти небрежно “дa”. ‘А кой сте вие, господине?’ направи се на ударен той. ‘Надявах се че вие можете да ми кажете това’ каза здрачникът.’Все пак ни следите от … колко станаха вече … три дни?’

Човекът прехапа устни. Така си беше. Помисли малко и после реши, че няма смисъл да хитрува. ‘Приятелите ви знаят ли … ?’

‘Какво да знаем?’ попита тъмният елф, появил се сякаш отникъде. Човекът с наметалото пребеля и припадна.

Когато се свести малко по-късно, вече беше в някаква стая, очевидно в страноприемницата и четири загрижени за състоянието му физиономии се бяха надвесили над него, очевидно за да наблюдават ефекта от опита си да го свестят. Както можеше да се предположи – ефектът беше мигновен и - нещо което винаги е било важното за един ефект - действаше.

Човека изпръхтя от студената вода, с която го бяха заляли, и се изправи до седнало положение в леглото. Четиримата го гледаха със сурово и въпросително изражение на лицата.

‘Май е най-добре да започна отначало … ?’ промърмори той.

Дружно кимване.

Половин час по-късно четиримата имаха доста въпроси към човека с наметалото.

‘А защо смяташ, че ще искаме да спасим тази … каква беше … елфическа принцеса?’ запита върколака.

‘Трябва!’ каза човека. ‘Наложително е. Аз ви проучвах … събирах информация … вие определено можете да свършите работата …’

‘Я не ми излизай с тия глупости!’ сряза го светлокосият елф. ‘Това са някакви идиотщини от типа на “Само вие можете да го направите …” Аз няма да участвам.’

‘Естествено, това може да бъде извършено и от пет хиляди тежкобронирани рицари’ при тия думи четиримата се захилиха дружно, сякаш припомняйки си отдавна забравена случка, ‘както и от някой изключително могъщ магьосник. Проблемът е, че те не са ми как да кажа … под ръка …’ Кратка пауза, за да имат време да схванат за какво става дума. После продължи. "Докато вие – вие ..."

"Да, ясно" въздъхна върколака. "Ние вече сме тук".

"Точно!" зарадва се на разбирането човека с плаща.

‘И заплащането наистина е по петдесет хиляди кристала?’ увери се здрачника.

‘Да, а ако се справите добре, може да има и още … а и там, където е затворена, има доста съкровища, които, естествено, са ваши, при условие че успеете да я спасите.’
‘Да кажем че се съгласим’ каза тъмнокосият елф. ‘Кога и как ще получим подробни инструкции за задачата?’

‘При положение че се съгласите, инструкции ще получите веднага’ каза човекът. ‘Колкото до подробностите …’

"Заседание!!!- извика здрачникът. Четиримата се скупчиха в едниния ъгъл на стаята и започнаха да си шушукат. След малко очевидно решиха нещо и светлокожият с широка усмивка, в която сякаш проблясваха златни зъби, се приближи към човека.

"Та значи казваш петдесет хиляди кристала, а? Сигурен съм, че ако поговорим малко..."

През това време останалите трима извадиха отнякъде една бутилка и доволни започнаха да си я подават.

"... та значи като се има предвид покачването на цените на драконовата кожа ... и правиш реформата и минаваш към пазарна икономика..."

"Ама това какво общо има с..." опита се да се възпротиви човекът, но здрачника вече нямаше спиране.

"Слушай сега, не ме прекъсвай! Та до къде бях стигнал... а, да, и като инвестираш 40 000 в една желязна мина..."

Когато привършваха петата бутилка и тъмнокосият елф вече се пресягаше да извади шеста от торбата си, най-накрая се чу дългоочакваното "значи разбрахме се" и здрачника се присъедини към останалите, доволно потривайки ръце.

"За колко се разбрахте?" - попита върколакът.

"За по тридесет хиляди ..." започна неуверено.

"КАКВОООО !!? Ама ти..."
"... сега. И по още тридесет хиляди после" довърши той, хилейки се и внимателно се почеса по главата, след което извади една носна кърпичка и старателно си изтри пръста. - но има едно условие..."

"Без алкохол!!!" - се обади човекът от другия край на стаята.

"Хлъц?" успя само да каже тъмният елф и се свлече на пода при празните бутили.

След малко светлокосият му събрат и върколака го последваха.

"Винаги така правят" каза здрачника недоволно. "Но като се напият стават много ... точни; от мен да го знаеш. Може и да не знаят накъде вървят, но видят ли лош, от раз го свалят". След това се изтегна на стола и замислено посегна към още неотворената бутилка.

"Знаеш ли, днес май няма да можем да си получим инструкциите. Защо не дойдеш утре сутринта?"

И без да чака отговор протегна ръката си, заби саха в тапата и с рязък замах отвори бутилката.

***
Разбира се, че се хванаха.. Човекът който Той бе наел се оказа идеален за задачата. Не само, че вярваше в това което трябваше да предаде, но и беше очарователно непохватен. Освен това предлагаше пари и приключение. На такова нещо такива като тези четиримата не можеха да устоят..

Винаги бе мечтала да й възложат такава задача. "Героите" бяха особена порода. Независимо дали сами или в малка група те пиеха, пееха, плячкосваха и спасяваха принцеси, девици, а понякога дори девствени (за едно определено време) принцеси. И правеха това без много-много да се напрягат. Тя, за разлика от тях, не пиеше, подбираше храната си, прекарваше по-голяма част от времето си в изтощителни тренировки и четене на древни ръкописи. Мечът и никога не се "появяваше" пред нечие гърло, никога не "изникваше сякаш от нищото" зад нечий гръб, но бе довела Изкуството си до съвършенство. Дори за момент съжали, че не трябваше просто да ги убие.

В момента трябваше само да чака..

Монотонното прекарване на острието на кукрито й по грапавия ремък я успокояваше. Затвори очи и се опита да долови как протичаха прговорите, макар да съзнаваше, че растоянието е прекалено голямо за способностите и. Едно от съзнанията се усещаше много отчетливо, може би защото беше много близко до нейното собствено.

"Здрачник" помисли си с лека насмешка СяоСе. Ако бледокожата раса някога узнаеше колко са открити умовете им за хората, владеещи Осезанието, сигурно щяха да се опитат да изтребят всичките последователи на великият й господар. Но Всевиждащият, поне засега, беше недосегаем в отдалечеността си от мястото на събитието. Само неговите очи и уши бяха наоколо, и СяоСе беше техен ... тя предпочиташе да използва думата “Надзирател”.

***

Точно в този момент нищо неподозиращият здрачник ... играеше карти. Беше прибрал голяма сума и докато пасуваше упорито, се оглеждаше за най-близкият удобен изход от заведението. Тия типове се бяха съгласили да играят с него, но нямаше да го оставят да си замине с парите им. По-вероятно, той знаеше че така си мислят, той щеше да се прости със своите, а и с живота си най-вероятно. Сигурен беше, че още не се бяха нахвърлили отгоре му само защото мислеха че и без това няма да им избяга. Няколко добре сложени елфа стояха нехайно близо до вратата на заведението. Огромен върколак пък през цялото време го зяпаше от съседната маса и просто си личеше, че е готов да скочи след него и при най-малкото раздвижване. Здрачникът се усмихна вътрешно. Нима го взимаха за такъв аматьор? Нарочно загуби едно разиграване, блъфирайки срещу pocket pair и докато мошениците един-друг се поздравяваха, нагласи двете аса в ръкава си. При следващото раздаване пасува, изтегляйки от игра - без никой да забележи - две аса от оригиналния комплект и поставяйки ги най-отдолу на колодата. Следващата и по-следващата игра му донесоха и останалите две. Видя как единият от картоиграчите нервно хвана картите с два пръста и започна да облизва устни. Ама тия бяха абсолютни начинаещи! Незабелязано смени резервните карти, заложи, вдигна, контразаложи и игра. Противника му (естествено) имаше фул хаус и ядно хвърли картите на масата. Зихас се усмихна чаровно, изсипа кристалите в торбата си и се изправи, всичко с едно елегантно движение. ‘Беше ми извънредно приятно’ каза той и изведнъж всички се надигнаха. “Почва се”, помисли си, докато едва забележимо избутваше стола от пътя си, обръщайки се към вратата и изминавайки точно една крачка … Последвалите секунди сякаш се разтеглиха – наведе се и с кълбо се шмугна под масата, усещайки как хвърлилият се върху му върколак се размина само на сантиметри с него. Изскочи пред изненаданият пишман-картоиграч от другата страна и нанесе силен удар. Удареният се сви и се свлече на земята, мърморейки нещо за топки и за ужасна болка. Зихас не изчака да види какво ще последва, а се засили към бара. Изплъзна се от несръчният опит да го хванат и скочи отгоре, моментално завъртайки се във въздуха. Кракът му срещна главата на някакъв нещастник, засилил се към него, а самият той се изплъзна от другата страна. Удари бармана по главата с бутилка, която беше подхванал пътем и секунда по-късно метна същата бутилка по човека, който идваше засилен от другата страна. Тя със звън се счупи в главата му и траекторията на движение се трансформира в постепенно затихваща синусоидна крива.

Зихас прескочи бара отново, измъкна от колана на робата си две миниатюрни неща, приличащи на манерки и ги метна по вратата. Обърна се и сахите му пронизаха поредният нещастник, опитал се да го издебне в гръб. В същото време двете миниатюрни неща експлоадираха с гръм и трясък, избивайки вратата от пантите й и помитайки четиримата биячи, застанали пред нея. Барът изведнъж утихна.

Здрачникът бавно отиде до огледалото, закачено на стената, огледа се в него, усмихна се самодоволно и със спокойна стъпка излезе от кръчмата. В кесията му доволно звънтяха монети. "Достатъчно с развлеченията за днес" весело си казай той. "Време е да се отдам на покупки."

Тъмнокосият елф се събуди пръв и разбута другарите си. ‘Ей!’ каза той. Сумтене и мърморене. ‘ЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЙЙЙЙЙЙ!’. Върколака се сепна и отвори очи. ‘К’во си се развикал бре? Остъй ма да спя …’ ‘Айде стига си спал, ставай!!!’ Той обаче само се прозя, по особено заразителен начин. ‘К’лко е ч’са?’. ‘И толкоз няма’ ядоса се тъмният елф. ‘Ставай сега, че май се успахме.’

Докато мърмореше за скапаното ставане, и се надигаше тежко, в очите (и ушите) на върколака, някакси успя да се набие идеята за несправедливостта и неравновесието съществуващо във Вселената. Светлокосият дингир още спеше здраво, и то се чуваше.

‘Стига хърка бе, Корин’ сръга го той. ‘Ставай да ядем’.

‘Мнямхнямахмнаманмм’.

‘Ставай де! Ставай че Зихас пак е изчезнал … кой го знае къде е’ ядоса се и тъмният елф.

‘Мнямхнямхмдавървидетоискахмнамхмм’.

Тъкмо в този момент тъмният елф беше осенен от брилянтна идея. ‘Взел ти е и тютюна’ каза той нехайно.
‘Мнямхн … КАКВО ми е взел???’ Корин се събуди и премина от легнало в изправено и готово да убива положение за около секунда.
‘А така те искаме" разсмяха се двамата. "Айде сега да ядем.’
‘Да ядем, ама къде?’ попита върколака.
‘Е как къде?’

СяоСе беше спокойна. Тя винаги беше спокойна. Изпълнението на здрачника не я впечатли особено. Знаеше доста за тяхната групичка и знаеше на какво са способни. Това, което наблюдава от отсрещната страна на улицата, практически се случваше през ден, ако не и всеки ден. Е, помисли си тя. Толкова по-добре. Това, което им предстоеше обаче, беше далеч по-сложно от просто очистването на лошите и бързо измъкване. Те нямаше да се справят. Не и, каза си тя, докато се отдалечаваше по улицата, след като аз им помогна.

Знаеше какво трябва да направи, имаше си и пряка конкретна заповед. Но после, когато всичко свършеше, и мисията, заради която в действителност я бяха изпратили, приключеше, щеше да изпита неимоверно удоволствие да приключи с тях. Бавно, внимателно, оставяйки ги живи колкото се може по-дълго. Особено този ... здрачник; този .. Зихас. СяоСе потъна за миг в дълбините на собствените си фантазии, но после съзнанието й изплува обратно, опитвайки се да фокусира върху перспективата на близкото и неизбежно бъдеще.

На Зихас не му беше трудно да намери приятелите си. Градът може и да беше голям, но техните навици му бяха добре известни. В случая тримата махмурлии бяха намерили сигурно убежище от неизбежно настъпващият глад в “И-Лес-О”. Както Зихас можеше (правилно) да предположи, те си седяха на една маса, хапваха и се смееха на висок глас.

‘И тогава аз му викам: “Четири скелета в тунела право пред теб!!!”. Оня замахна с чука и …‘ каза въодушевено върколака.

‘И аз само тъжно отбелязах, че още един се промъква в прохода зад него’ спомни си и Корин.

‘Aз ли?’ каза тъмният елф. ‘Аз нямам нишшшшто общо!’

‘Или пък онова, дето със Зихас се карахте. “Стреломет е!” – “Арбалет е!” – “Стреломет е!” - “Арбалет е!” - “Стреломет е!” - “Арбалет е!” - “Стреломет е!” - “Арбалет е!”. Накрая на мен ми писна и викам “Я стреляй някъде нагоре, да видим!”

‘Да’, обади се Корин. ‘И оня тип, дето до този момент се беше крил на дървото без да го усетим, много готино падна’.

‘Как няма да падне, като го беше уцелил в окото!’

‘Еееех! Хубави времена бяха тогава ...’ каза тъмният елф.

‘Абе сега к’во, лошо ли ни е?’ попита върколака.

‘E не е същото...’

‘Ех, да … Даже и носталгията не е като едно време …’ включи се в разговора току-що влезлия Зихас . ‘Аз поспечелих малко пари, така че можем да идем да се позабавляваме още сега’. Нотките в гласа му предполагаха доста съмнителни и скъпи забавления, като онези, в които повечето време си без дрехи.

‘Пак ли си обрал някой нещастник на карти?’ попита Корин с мрачната увереност, че нещастникът ей сега ще се появи да си иска парите.

‘Ами не точно … ‘ всички си отдъхнаха. ‘Не беше само един …’ допълни здрачника и показа претъпкана кесия. ‘Тук има достатъчно сребърници, че всички да си изкараме вечерта приятно.’

‘Ех, да, можем да си играем на спасяване на девици …’ въздъхна върколака замечтано.

‘Че то в тоя град има ли все още девици?’ прояви внезапен интерес тъмният елф.

Всички погледи се обърнаха към Корин, който освен всичко друго, беше роден тук, и който съсредоточено броеше нещо на пръсти.

‘Ами … май няма …’ каза той след малко и всички отчаяно въздъхнаха.

***

Беше тъмна нощ, когато четиримата най после се прибраха в страноприемницата. Кесията, която Зихас беше спечелил през деня на карти, беше почти изпразнена, а от дружинката към външният свят смело се просмукваше и си пробиваше път силно алкохолно излъчване, концентрирано в мощен радиационен облак. Нямаха проблеми с комарите. Всеки комар, имал неблагоразумието да се приближи на два или по-малко метра от нашите герои моментално се опияняваше от алкохолните пари и изпадаше в дълбок сън. Зихас беше предупредил останалите, че това пиене ще им е последното за известно време, и те бяха решили да си наваксат за цялото това време предварително.

Пипнешком групичката намери пътя си в тъмнината до втория етаж на страноприемницата. Беше се наложило да разкарат няколко почитателки, които се мъчеха да се лепнат към групата, и очевидно имаха лоши намерения спрямо тях. На всичкото отгоре бяха познати на Корин и Зихас, който беше доста консервативен спрямо подобен род дейности, се кълнеше, че една от тях му предложила да се усамотят някъде и здраво да го нашиба с камшик.

‘Накъде върви света’ промърмори той и бутна вратата към стаята. Върху главата му падна мрежа.

Малко по-късно четиримата седяха на земята, на сравнително безопасно разстояние от пожара, размишляваха, и тъжно зяпаха горящата страноприемница.

‘Що за малоумници?’ чудеше се тъмният елф. "Всичко изгориха, само не и каквото трябва" ...

Зихас понечи да каже нещо, но после размисли. Бяха ги причакали в стаята им и ги нападнаха едновременно от всички страни. Бяха елфи, при това цели десет. Трима бяха в стаята, другите явно са се криели в коридора. Когато мрежата падна върху му, Зихас ловко имитира падане, обърна се и заби сахите си в гърлото на единият нападател, който се опитваше да го затисне с тяло. Вторият успя да го събори, но само докато не сряза мрежата с рязък замах и не се изтърколи ловко, на свой ред оплитайки нападателя в нея. Бързо свали арбалета си и простреля трети, опитващ се да издебне Корин в гръб. През това време върколакът беше награбил двама, беше ги стиснал и блъскаше главите им една в друга. Тъмнокосият елф беше развъртял чука си и в коридора се носеха стенания и пукот от строшени крайници. Светлокосият елф също не прощаваше и вече беше повалил двама с размаханата си сабя.

Онзи, който Зихас уви в мрежата, беше единствения оцелял. Останалите бяха мъртви малко след, преди, или от момента, в който се бяха появили с крещене откъм тъмнината на коридора. И тук, помисли си Зихас, седейки и тъжно подпирайки главата си на лапа, беше голямата ни грешка. Бяха го помислили за безобиден и се бяха заели да го разпитват. Онзи беше помолил за чашка вода и да го оставят да си поеме дъх, и докато всички се споглеждаха, смаяни от наглостта му, той започна заклинание за магьоснически огън; преди да са успели да го спрат, стаята лумна в яростни пламъци. Бяха спасили каквото могат от обитателите на страноприемницата, но не успяха да потушат пожара. В суматохата елфът, все още полу-омотан в мрежата, вероятно беше останал в горящата стая до самия край.

‘Що за самоубиец беше пък онзи?’ чудеше се тъмният елф. ‘Трябва много да сме ядосали някого, за да ни устроят такъв капан’.

‘Аз само се сещам за поне три листа списък с хора, които сме разсърдили по един или друг повод последните няколко месеца’ каза Зихас. Всички замлъчаха, защото точно така си беше.

"Гадни проблемни копелета сме ние" каза върколака на себе си замислено докато се надигаха, хвърляйки прощални погледи към мястото, което трябваше да им служи като подслон за през нощта и бавно се отправиха към градският парк.

Рано на другата сутрин върколака разбуди другарите си. Беше поел последен пост.

‘Хей! Ставайте бре! Оня тип от вчера се задава’

Зихас скочи от пейката, на която беше спал. ‘Тоя пък как ни е открил?’

‘Ами, сигурно вече е бил в страноприемницата?

‘И какво, оттам са му казали къде сме? Не-е …’ здрачника се замисли. ‘Тук има нещо … нещо, което трябва да проверя …’ Взе си торбата и махна с ръка. ‘Разберете се с него, а аз през това време аз …’ поколеба се за момент и после каза по-тихо ‘… трябва да си оправя косата …’

С тези думи извади шишенцето със странната субстанция от торбата си и се запъти към близката чешма.

През това време човекът почти беше стигнал до групата.

-Хм, да се разберем... к"во има да се разбираме, да дава парите, да "одим да спасяваме нам-си-ква-принцеса-там и после в къщи да пием. - започна да мърмори тъмния елф.

-Ще се разберем, я, и още как - се обърна към него Корин - и този път ТИ ще приказваш с него. Вие двамата с Танк си отваряте устите само като стане въпрос за бойни галери...

-Ааа, аз не само... - обади се върколака.

-Както и да е - прекъсна го Корин - тоя тука обаче веднъж не си е отворил устата. Виж к"во ся, знам, че тъмните елфи сте си мрачни по принцип, ама ти прекаляваш...

-Абе я с"би м"т"... к"о да приказвам с тоя, да не ми е роднина... И, изобщо, пръйте к"вот" си искате, аз отивам да пикая... - обидено измърмори тъмният и се отправи към едно дърво.

-Добре, че не сме в страноприемницата - прошепна Корин на Танк - иначе...

-Добро утро - каза човекът - как спахте ? Чух, че сте имали малки проблеми с престоя ...
-Ааа, този път не съм аз - побърза да се оправдае Танк и с невинно изражение прибра огнивото по-надълбоко в джоба си.

-О, знам това, да. Но както и да е, това не е моя работа. Това, което е моя работа е да ви дам инструкциите и да ви пожелая късмет.

-И парите - добави Корин.

-Да, разбира се. И така, както вече знаете вашата задача е да...

През това време Зихас уверено крачеше по една затънтена улица. Не беше много сигурен точно защо тръгна натам. Нито пък защо изобщо тръгна. А и не отдели много време да се чуди. Беше така откакто се помнеше. Някакакъв вътрешен глас, някакво странно чувство, което винаги му показваше пътя и никога не го лъжеше. "Може би трябва да отида на магьосник да се прегледам?" си помисли здрачникът, докато завиваше зад ъгъла. После изведнъж го усети. Или може би нея? Не беше много сигурен, но усещаше присъствието силно. Огледа се наоколо, но не видя никой. Постоя още малко там, после сви рамене и тръгна да се връща.
Две светещи очи го изпратиха с поглед и потънаха в мрака.

Когато здрачникът стигна до парка, завари другарите си погълнати от дискусия с човека.

-Значи да видим, дали съм разбрал правилно - точно казваше Корин. - Пресичаме реката и после втората гора, вляво?

-Точно така - потвърди човекът.

-И тя е затворена в някаква кула посред замъка?

-Да.

-И това е всичко ? Никакви дракони, никакви тролски орди, или нещо подобно ?

-Не и доколкото ми е известно. Само слухове. Очаквам да има само обикновена стража – замисли се за момент, после добави - Е, това е всичко. Мога само да ви пожелая успех. Ето ви билетите за вечерния керван. Запазил съм ви спални места.
И, моля ви се, дръжте се прилично пред Нейно Височество.